Проф. Любомир Халачев: Урокът от катедралата на Дан Браун в Рослин
Проф. Любомир Халачев
Когато приказваме за ремонтите неизбежно опираме до диалог за майсторлъка. Особено разбиране, което в нашия обичай е придобило смисъла на извънредно значимо за живота ни умеене. Разбира се, всичко това си има смисъл.
В доста европейски страни понятието „ занаятчия “ не съществува в актуалния език, тъй като е сменено от понятието „ лиценз “ или „ тапия “- тапия за водопроводчик, за стругар, зидаро-мазач, механик, строител с друга подготовка, шивач, електротехник и така нататък и тъй наречените Обществото в тези страни е решило, че най-удобно в сходни случаи е да създадеш орган, който да дава удостоверения на тези младежи, които желаят да си изкарват хляба със умелост на ръцете и умения в разнообразни сфери. Идеята е прелестна и тя дава доста положителни резултати в тези страни, в които се практикува. Подобна процедура е съществувала и в България- припомнете си разказите на Николай Хайтов за това по какъв начин се е ставало занаятчия през 20-те години на предишния век.
Но кажете ми по какъв начин през днешния ден да следим кой защо дава дипломи? Как да следим дали вярно се раздават дипломите за зидаро-мазач или водопроводчик, откакто дипломи за професори, доктори на науките и несъмнено свидетелства за ръководство на МПС се дават даже когато (в някои случаи) въпросните претенденти не могат добре да четат. Не става дума за професорите, схваща се- те могат добре да четат, само че не постоянно могат добре да пишат. Но, това е проблем на тези, които са им дали дипломите и несъмнено на тези, които са им повярвали и са ги назначили на съответното работно място като са приели за истински съответните дипломи.
Нашата паника стартира от момента в който разберем, че един ремонт или един градеж е неприятно изработен. Хвърлени са милиони левове, труд, време, очаквания – и всичко е на вятъра. Защо? Няма смисъл да търсим законови нормативи, административни решения или нарушавания, тъй като проблемите са в неприятната работа на служащите или по-точно в неналичието на класическите умения. Ще дам образец с катедралата в Рослин, по-известна като катедралата в която се развива романът на Дан Браун „ Шифърът на Леонардо “. След като към тази катедрала беше възбуден голям интерес (между другото това е образец и за нашите специалисти по културен туризъм) и милиони туристи започнаха да я посещават се стартира огромна реорганизация на всички каменни колони, фигури, витражи и фрески. От кого се правеха тези поправки? От майсторите, които към момента съществуват в модерната и високо развита Англия. Която апропо доста държи на запазването на майсторлъка в такива „ демодирани “ специалности като дърводелец, майстор- железар, занаятчия на кожени произведения (като съоръжение за коне), каменоделец и др.под. Има специфични учебни заведения за сходни специалности както има и доста младежи, които са родени със качества да работят с ръцете си и да основават неща, които са изключително нужни на хората.
Държавата се грижи посредством многочислени камари за легализирането на уменията на тези младежи. Тези умения се удостоверяват изключително строго- няма опция да минеш „ по втория метод “. Когато каните водопроводчик в къщи вие първо желаете да видите неговия лиценз- и по-късно му се доверявате.
У нас за жалост, както към този момент писах, от ден на ден и повече се насажда у младежите отвращение за работа в такива специалности. При това не става дума единствено за пари, тъй като тази работа е добре платена. Става дума за прословутото „ учи с цел да не работиш “. В едно учебно заведение в дребен град попитах една майка какви умения желае да има нейния наследник. Тя ми отговори решително: „ Да знае британски и компютър “. Попитах я за каква специалност го готви, а тя ми отговори (вече не доста уверено): „ Ами, каквото желае, да замине на Запад и там…каквото реши. “
Вярно е, че в по-големите и по-развити стопански системи пазарът на труда е по-обещаващ, само че и там не взимат хора просто по този начин, тъй като имат огромен копнеж. У нас към този момент с една търсена специалност (в която се работи с ръцете) може да се печели добре. При това не е нужно да учиш пет години нещо, което очевидно не ти се удава единствено и единствено с цел да имаш „ висше обучение “.
Знае се, че има такива университети които одобряват всеки искащ.
В същото време у нас, както и на всички места, се раждат деца които имат избрани умения, сръчни са, изпитват наслаждение да работят с ръцете си и да основават нещо материално. Само, че някой би трябвало въпреки всичко да ги научи. Ние унищожихме техникумите, професионалните учебни заведения, всички форми на трудово образование. Сега се опитваме да въведем някаква „ дуална “ форма-сякаш думите колеж и професионално учебно заведение към този момент са мръсни думи.
Но, тъй като започнахме да приказваме за ремонтите да приключим с това поле на активност, което изпитва голяма потребност от положителни майстори. Тези служащи, които павират улиците (дори с жълтите павета), които вършат тротоарни плочки, които поставят бордюри и вършат всякаква строителна работа доста рядко са приключили някакво особено учебно заведение или профилирани курсове за образование в специалността. В множеството случаи идват в София, тъй като тука има повече работа и като гледат по какъв начин работят майсторите последователно се учат. Като последица от това- всички поправки в София (а може би и в другите огромни градове) през последните десетилетия се вършат по два пъти и даже по три пъти. Виждал съм по какъв начин работят младите служащи, по какъв начин се мъчат да създадат нещо, което не знаят по какъв начин се прави и по-късно виждаме какво остава след тях.
Разходете се по улица „ Витоша “- там не минават коли, танкове или тежки камиони. Само пешеходци. Но няма квадратен метър, в който да няма хлътнала или счупена тротоарна плочка. При тази панорама се запитвам: „ Защо през днешния ден, след като пътуваме към Космоса не можем да сложим хубави тротоарни плочки? А по какъв начин са ги слагали античните римляни, че стоят към този момент две хиляди години! “ Наистина въпрос, върху който можем да се замислим. Отговорът не е сложен- тези майстори първо дълго са се учили. И то от майстори, които също на собствен ред са се учили от майстори.
Днес ние прекъснахме веригата на това образование с вярата, че тези специалности към този момент ще се правят от машини. Даже някои си мечтаят да видят скоро в работата върху тротоарните плочки въздействието на изкуствения разсъдък. Само че както разбирате това скоро няма да стане.
А ние през това време вървим и се спъваме по тротоарните плочки. В двайсет и първи век!
